четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Уинтър - Мариса Мейър

   КНИГА ЧЕТВЪРТА ОТ ПОРЕДИЦАТА „ЛУННИТЕ ХРОНИКИ“

  Не мога да повярвам, че свърши толкова бързо. Не усетих кога мина времето и кога я прочетох. Тази поредица толкова много ми хареса! Определено започнах да си подобрявам мнението за научната фантастика и да харесвам повече този жанр. Не е лош и също си е интригуващ когато книгата е написана добре. Но определено е по-добре когато става дума за някое далечно бъдеще, антиутопия, а не апокалипсис(това малко ме плаши и ставам параноична докато чета).
  Хм, страшно много ми се прииска да имам книгите на английски, защото тези тъмно сини корици... изглеждат много яко. Напълно в контекста, напомнят ми за космоса и звездното небе... не знам, по-добре ми изглежда от колкото черно. Но специално тази корица помня, че я бях видяла още преди когато я издадоха от Егмонт - просто момичето поразително много ми заприлича и все още продължава да ми прилича на Юли. В гръб направо можеш да кажеш, че тя е позирала за снимката, наистина!
  Историята поразително много наподобява тази на Снежанка. Не знам до колко ми направи впечатление в предишните книги, но тук... Уинтър влезе много достоверно в образа на Снежанка и всички подробности около нея бяха почти като в приказката. Злата мащеха, която завижда на доведената си дъщеря задето е така красива и обичана от всички. Факт, че Уинтър е неземно красива въпреки белезите(причинени ѝ, разбира се, от Левана) и народът я обича. Само че Уинтър е избрала да не използва дарбата си и това ѝ причинява постоянни видения и затова много хора я смятат за луда и тя е свикнала с тези определения.
  Уинтър, както се вижда и от самата корица, има тъмна къдрава коса и обикновено наистина носи такива дрехи. Може и да я мислят и наричат куку, но тя определено не е съвсем загубила разсъдъка си както смятат повечето. Въпреки всичко тя помага на хората и се опитва да спаси по някакъв начин невинните попаднали в лапите на мащехата ѝ. Така спасява и Скарлет, не съвсем свобода, но самият факт, че ѝ спасява живота е достатъчен. И като всяка принцеса, тя си има своят принц. Е, не точно принц, защото той е един обикновен страж, но без съмнение в нейните очи е дори повече от това. Те се познават от деца и Хиацинт е единственият ѝ приятел, ако не броим любимците ѝ, които са животни и не са истински приятели. Допадна ми, че Хиацинт е рус и синеок... една моя много любима комбинация.
  В сравнение с началото, главните герои са значително множко и всеки си има своята отделна история, но точно това е интересното. И е много гадно, че нито една от двойките не се осмелява да се разкрие пък и то колкото пъти бяха разделяни... Тази книга е и кулминацията, и развръзката на цялата поредица Лунните хроники. Синдер вече е готова да повдигне революция и да си върне престола и ще го направи с помощта на приятелите си. Също и всеки от тях преживява израстване и някак образите им се разширяват и надграждат. В началото бяха съвсем едни, но в края бяха по-зрели и по-широко разгърнати, откроени.
  Винаги когато настъпваше някакъв напрегнат момент на действие ми се щеше всичко да се развие добре и да успеят, но като гледах и номера на страницата... ами той беше достатъчно красноречив. Но пък беше много интригуващо и на мен много ми хареса. Особено много се впечатлих и ми допадна към края точно един момент, който е съвсем сходен с приказката и авторката го е завоалирала много добре.
  Само може би бях мъничко разочарована накрая, защото ми се искаше толкова много... Така де, исках да има съюз между Луната и Земята, само че между други двама души, но... Като изключим това, развитието за останалите двойки ми хареса и за някои беше крайно време да си признаят. Ами смятам, че Уинтър както и останалите книги са много хубави и не виждам защо някой, който обича фентъзито(все пак фентъзито и научната фантастика не са кой знае колко различни едно от друго). Много харесах тази поредица и с удоволствие я прочетох точно в момент, в който имах силна нужда да се разсея с нещо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар