Сиво-синия фон на корицата е наистина страхотен и много ми допада. Жената също отговаря отлично за образа на Пейн.
О, сега се сетих, че още в ревюто си за книгата на Вишъс забравих да спомена, че обожавам уникалните му диамантени очи, следователно и на Пейн, нали са брат и сестра, близнаци. Имат черни коси, които са в идеално допълнение на очите и мисля, че това ги завършва перфектно.
През цялото време се дразнех на майка ѝ и как я е държала в онова тъпо „Светилище“ където да не прави нищо, а всъщност е била и в една безтегловна нечовешка форма, защото не е имало друг възможен начин, по който да я задържи там. И как би могла като всичко е еднообразно и досадно, дори времето. Виждаш постоянно едно и също нещо винаги! Но бе хубаво, че най-сетне бе свободна и отиде при Ви.
Още по-хубаво бе когато се запозна с доктор Манело. Още от началото се досетих за нещо, което се разкри чак в края, просто го усетих по някакъв вътрешен инстинкт. Също и съм много любопитна да разбера кой е бащата на Манело, но докато той не реши да се подложи на семейната регресия това едва ли ще стане скоро.
Добре, няма да крия, че не бях доволна накрая, че в книгата не се случи нещо, което исках още от самото начало. Ако пренебрегнем този факт всичко други си е добре. Пейн и Мани наистина си подхождаха и ако не бяха заедно щеше много да ме е яд. Надявам се Мани и Ви да завържат поне донякъде приятелство, защото Ви не бе никак добре настроен към партньора на сестра си ала се надявам да промени мнението си.
Мога да кажа само, че това е третата книга, която наистина си заслужава да се прочете от Братството. Неукротима любов определено си заслужава четенето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар