сряда, 28 юни 2017 г.

Дете на пустинята - Олуин Хамилтън

 КНИГА ПЪРВА ОТ ТРИЛОГИЯТА „ДЕТЕ НА ПУСТИНЯТА“

  Понякога наистина имам навика да отхвърля някоя книга без да съм я видяла. Не че я отхвърлям ами просто... не решавам да ѝ дам шанс, а ето че за пореден път се оказа, че една такава книга всъщност много ми харесва. Изобщо дори не знаех какво представлява Дете на пустинята(може би се подлъгах по корицата, не ме беше впечатлила особено) и онзи ден видях в страницата на Егмонт снимка с цитат от втората книга, която излезе наскоро и се заинтригувах. Това ме провокира да видя първата и да разбера за какво става въпрос.
Сега като я погледна... корицата не ми се струва толкова лоша и мога да разбера защо е такава. Просто я бях отрязала доста рязко преди.
  Честно казано идеята за магии и пустиня ми се стори много интригуваща. Да, напомни ми малко за Аладин, но не в лошия смисъл. Просто само за него се сещам свързано с пустинята и друга религия. Обичам да чета различни неща, обичам да си обогатявам общата култура и да опознавам чужди традиции.
  Амани е дете на пустинята. Тя живее в малкия град Дъстуок след като остава без родители и се налага да живее при чичо си. Няма нещо, което да желае по-силно от това да избяга от това забравено от бога място, където няма нищо магическо. Когато изниква нещо непредвидено, се налага тя да вкара плана си преждевременно в действие. Тя, обаче, има нещастието да е родена момиче, да е бедна и за капак е и сирак, а за да избяга се нуждае от пари. Така се включва в едно състезание по стрелба, преоблечена като момче и точно това е ключов момент за по-нататъшното развитие. Наистина всичко можеше да е много по-различно ако тя не бе отишла на състезанието и не бе срещнала странния чужденец, но и книгата изобщо нямаше да е същата ако беше. Но то просто бе предопределено да срещне Джин и нещата да се развият по този начин. Харесват ми нейните уникални сини очи, които са толкова отличителни(и в добрия, и в лошия смисъл, защото лесно се запомня човек със сини очи сред тъмната пустинна тълпа).
  От начало си мислех, че книгата е изградена на... нашия свят, само че с фантастични елементи, но се оказа, че авторката е създала цял един свят и това ме впечатли повече. Този свят е различен и се гради на нещо ново. Колкото и странно да прозвучи, Първите създания ми се струват толкова... изящни и сякаш ме притеглят към себе си. Не знам до колко опасни могат да бъдат, но... на мен ми харесват и се чудя не може ли едно такова създание, например бураки, да бъде опитомено или поне укротено? Но без да се отнема безсмъртието му, защото точно там му е величествеността. Но всичко това с джиновете и другите създания... звучи толкова ново и интересно. А като почитател на фентъзи жанр аз обичам всичко свръхестествено и най-вече обичам нови създания, за които не съм чела до сега.
  Джин е интересен образ. Той се появява в точния момент и съдбата ги свързва с Амани. Те толкова много си подхождат. Наистина искам да се случат повече неща между тях. От начало смятах, че компасът на Джин е като този в Карибски пирати, който използва Джак Спароу. Не знам, тази идея ми се стори по-вълнуваща и щеше да ми е по-интересно ако беше нещо такова, но...
  Не знам защо, но книга ми се стори малко или много като въвеждаща. Сякаш исках още, можеше да има и още(тя ми се струва и твърде кратка със своите 272 страници). Свикнала съм на по-обстойни и дебели книги и когато действието се разви и свърши в толкова кратък интервал направо ми се стори като въведение. Така де, просто съм свикнала да бъдат по-дълги, от порядъка на 400-500 страници ми се вижда съвсем прилично и нормално.
  Но въпреки всичко Дете на пустинята е много интригуваща и ми хареса, единствено ми се искаше да прочета още, но... затова пък нямам търпение да прочета втората книга. Страшно много ми хареса идеята за принца-бунтовник, който иска да си възвърне трона. Въстаническата идея пък ми напомни малко за Алена кралица, не знам, просто се сетих за девиза на Алената гвардия: „Надигнете се, червени като зората.“ Двете поредици са различни, но и двете си ми харесват. А заедно с магиите и всичко останало... цялостната идея има голям потенциал и Олуин Хамилтън би могла да я развие дори още повече. Ако тази книга бе малко по-разширена и с някой и друг детайл повече, мисля, че може и да стане някоя страхотна фентъзи поредица! Но въпреки всичко ми харесва и дори и да си е трилогия, пак смятам, че е хубава.

  Нова зора, нова пустиня.

Няма коментари:

Публикуване на коментар