Омръзна ми да чакам Чукът на Тор на в електронен вариант и реших да я прочета на английски. И без това оригинала ще е къде по-добре от превода (МНОГО по-добре). Пък и трябва да свиквам да чета само на английски, не трябва да се глезя и да си търся все на български.Щеше да е лудост да сложа българската корица, която не прилича на нищо, след като тази е толкова яка! Много харесвам оригиналните корици, на Мечът на лятото също е невероятно хубава и цветово са толкова наситени и това ми харесва най-много.
Тор има дразнещия навик да губи чука си... постоянно. Чак недоумявам как така гигантите(пък и разни други същества) успяват да откраднат чука на Тор толкова често. Толкова ли не си го пази та непрестанно се оставя да му го отмъкват под носа? Това е едно от най-силните оръжия на Деветте свята и е доста безотговорно да го губи като някакъв химикал, нали?
За Магнус живота като мъртъв айнхеряр е в пъти по-труден и опасен от живота му на улицата, най-малкото тогава е бил по-прост. Сега и доста повече... усложнения. Като постоянна заплаха от някого да нападне света или пък някой зъл план, че тези ги има в изобилие. Компанията отново се събира - Сам, Блиц, Харт, Магнус и най-новото попълнение Алекс. Естествено, те трябва да намерят чукът Мьолнир, защото това е единственото нещо, което плаши гигантите да не нападнат. Само че този път не е толкова просто, след като е намесен Локи и неговите подмолни игрички са като план в плана.
Магнус и приятелите му имат пет дни, за да намерят начин да върнат чука иначе Сам ще бъде принудена да се омъжи и то не за този, на когото е обещана. Пътят им е осеян с много препятствия и далеч не е толкова просто да се сдобият с нищо от това, от което се нуждаят. А и отклоненията са достатъчно много и достатъчно усложняващи и отнемащи от времето, което и без това е оскъдно.
Локи е много противоречив образ. Едновременно можеш да изпиташ съжаление заради наказанието, на което е подложен, защото зад илюзиите той всъщност е изтърпял много и прилича на изстрадал воин жадуващ за отмъщение. От друга страна, верен на природата си, той винаги мисли всевъзможни подлости и измами и това създава много проблеми, а и отношението му дори към собствените му деца не е никак по-мило. Така че аз през цялото време се колебаех дали го харесвам или не, но определено не бих ако възнамерява да предизвика Рагнарьок.
Честно казано тези около 500 страници почти не ги усетих, някак всичко ми се стори доста бързо. Може би, защото в електронен формат бяха само 230 и от там на мен ми заприличаха на съвсем малко. Аз обичам големите книги, те някак ми се струват като малки като ги чета, което е странно, но пък аз никога не спадам към общото, така че...
Харесвам и Скандинавската митология вече. Преди просто не я разбирах, все още ми е малко неясно заради трудните наименования(наистина са много по-сложни от гръцките и египетските), но успях да я възприема и ми харесва. Невероятно е как Риърдън е успял да вплете няколко различни поредици в едно цяло, съчетавайки различни митологии и богове, които сякаш съжителстват заедно. Но е много вярно, че всички те могат да съществуват докато хората не толкова вярват в тях(не както е било в езическите времена), а говорят за тях, а истории има много и те непрестанно се четат или изследват, така че е нормално всички те да съществуват едновременно.
Боговете на Асград са малко странни и всъщност са доста земни като образи, но и гръцките и римските богове не са нещо строго и величествено. Рик Риърдън ги е пресъздал като по-хуманни и много по-обикновени, но и забавни образи. Пък и това е интересното, като например бога на моретата, Посейдон, облечен в хавайска риза и къси панталони. За безсмъртни хилядолетни богове те са доста съвременни и... модерни, така да го кажем.
Както и останалите поредици до сега, тази за Магнус Чейс също е страхотна и много ми харесва. Книгите са написани в един типичен за Риърдън приключенско-фентъзи стил пропит с чувство за хумор. Мисля, че това е характерно за неговите книги и ги отличава, както и е причина да бъдат харесвани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар