неделя, 3 април 2016 г.

Кралица на сенките - Сара Дж. Маас

 КНИГА ЧЕТВЪРТА ОТ ПОРЕДИЦАТА „СТЪКЛЕНИЯТ ТРОН“

 Рейтинг:

  Книгата успя да ме заплени още от самото начало и си дадох сметка, че само книгите на Сара Дж. Маас са способни да ме пленяват по този необясним начин и да не искам да ги оставям изобщо. Нямах търпение да излезе на български и съм толкова щастлива, че от издателство Егмонт решиха да я издадат по-рано от предвиденото.
  Четвъртата книга допълва съвършено останалите три относно външния си вид и изглежда точно толкова изумителна, колкото и тях. На кориците на Стъкленият трон и Среднощна корона беше асасинът Селена Сардотиен, а на Огнената наследница - елфическа принцеса, но тук вече е кралицата, Елин Ашривер Галантиус. Фигурата ѝ излъчва сила и увереност достойни за един владетел.
  Кралица на сенките се различава главоломно и се откроява ясно в поредицата Стъкленият трон, защото тук Селена Сардотиен вече я няма. Елин е коренно различен човек и е готова да върне трона си. Двете са едновременно са един и същ, но и противоположен човек. Селена е кръвожаден убиец, който прави всичко, за да оцелее и не се интересува от никого. Елин, от друга страна, е готова да се бие за това, което ѝ принадлежи - за отнетия престол, за поробения народ и изгубения роден дом.
  Първата част от книгата е по-мрачната и тягостна от двете, като в нея действието е по-забавено. Няма маловажна част и винаги има да се разбере нещо ново дори когато си мислиш, че всичко ти е ясно. Точно това ме впечатлява най-силно в стила на авторката - начинът, по който напълно скрива истината от очите на читателя и не му позволява да я разбере докато тя самата не поиска това. Всички герои преминават през едно духовно израстване, изпълнено с трудности. Никой не е същият и всеки е оставил много зад гърба си.
   Външността винаги лъже и за пореден път се убедих в това. Както не бива да се съди за книгата по корицата ѝ, така не бива да се съди и за героите. Защото първите впечатления много често грешат - тези които първоначално са били добри, могат да се окажат зли и обратното, които са привидно зли, да не са такива каквито изглеждат. През цялото време доста се тревожех за Дориан, защото дори да не им е писано да бъдат заедно с Елин, аз силно се привързах към него от самото начало и ми беше ужасно гадно за него още от края на предходната книга. И именно затова бях съгласна с Каол, защото не исках да го погубват, таях надежда, че доброто в него още е живо.
  Друг герой, който според мен не е такъв, какъвто изглежда е Манон Черноклюна. Тази вещица е много повече, от колкото тя показва. Силно ненавиждам баба ѝ, която е отличен пример за деспотичен владетел както и за това, че старото поколение е от друга генерация, възпитано единствено на жестокост, коварство и безпощадност дори към своите. Не само Елин и Дориан са единствената промяна, която трябва да настъпи в управлението, но и във всички общества, като вещиците, например, където се нуждаят от нови Матрони, които да внесат промени.
  Във втората част останах почти без думи от бурното действие и всички събития, които се случиха. Разкритията, които последваха, обаче, бяха наистина неочаквани и показаха, че това далеч не е краят. Не си спомням където съм го чула или пък прочела, но тук тази фраза идеално важи: "Краят е едва началото..."
  Останах изключително впечатлена от всичко и въпреки достатъчно приличният ѝ размер, изобщо не ми се искаше да свършва. Кралицата на сенките ме заплени от самото начало и не можех да я оставя нито за миг. Дори след като я прочетох чувството останало ми след нея сякаш се е пропило в мен и не мога да се откъсна от света на Елин Галантиус. Стъкленият трон е поредица, която не съжалявам, че реших да прочета и нямам търпение да излязат още книги от нея и която искрено препоръчвам.
  Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар