Преди не исках да прочета за Магнус Чейс и боговете на Асгард. Всъщност... нямах основателна причина за това. Просто не бях чела все още книги със скандинавската митология и ми беше странно, но сега след като съм прочела няколко, нямаше причина да не дам шанс и на тази. И не съжалявам, защото Риърдън си е Риърдън.Българската корица на издателство Егмонт не е лоша, но... след като видиш оригиналната тази просто бледнее пред нея. Там мечът е много по-истински, цветовете са впечатляващи, Фенрир създава много повече респект от колкото това малко вълче и дървото... Не, наистина английската корица е уникална.
Познавам името Магнус от Реликвите на смъртните, за което Рик Риърдън всъщност е помолил разрешение от Касандра Клеър да използва. Но нито веднъж не се сетих за Магнус Бейн, защото тази комбинация от имена създава друго конкретно впечатление. А Магнус Чейс си е себе си и двамата герои нямат нищо общо помежду си.
Както и в останалите книги, които съм чела, Риърдън не изневерява на стила си и действието отново се развива в първо лице от името на самия Магнус. Добре, може би очаквах подобни истории като на Пърси Джаксън и на Сейди и Картър Кейн, но навярно щеше да стане еднообразно. Но изобщо не очаквах, че още в самото начало главния герой ще умре. С това авторът успя да ме изненада, признавам. Очаквах да го прероди/съживи или нещо подобно, но той е измислил съвсем друго решение, което ми се струва доста по-интригуващо от моя вариант. Навярно това се дължи на по-слабото ми познанство на скандинавската митология.
Магнус е останал сам след смъртта на майка си и за разлика от другите герои на Риърдън, той живее на улицата и няма никаква перспектива за бъдещето. Харесва ми това, че е рус, аз винаги съм си падала по русите. Начинът, по който разбра за силите си беше доста... необичаен. Авторът се е постарал добре с тази поредица(или трилогия?) и това ми харесва.
Най-напред след като Магнус попадна в хотел „Валхала“ мислех, че действието ще се върти
„Митовете са истории, които прикриват отдавна забравени истини.“Много харесах това изречение и смятам, че е много вярно. В митовете винаги има зрънце истина, те не са се появили от въздуха. Всички те са създавани чрез вярванията на хората, но и нещо, някакво конкретно събитие, което ги е подтикнало към измислянето им.
Не очаквах тази книга да ми хареса толкова много, но е така. Определено си струваше четенето и не разбирам защо преди не съм искала да я прочета. При първа възможност ще прочета Чукът на Тор, защото наистина се заинтригувах. И първата, и втората книга носят заглавия на конкретни божествени предмети. В случая, Мечът на лятото е точно такъв, могъщото оръжие на Фрей. Само че той е много повече от това и е различен от всички останали оръжия. Чудя се дали и чукът на Тор има същите... особености. Определено започнах повече на харесвам скандинавската митология и тази поредица силно ми допадна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар